Въдворение в християнството

Предговор на преводача
Както и при другите произведения на Сьорен Киркегор, в този том читателят ще се чувства навярно нерядко изправен пред загадките на езиковия синтез, пред проблема за стила и неговата двояка зависимост - както от цялото на личността, така и от съответната й актуална центрираност и състояние. Но в случая все пак едно е ясно: „Въдворение в християнството" е в собствения смисъл на думата произведение на „зрелостта" на философа.
Разбира се, и тук Киркегор играе с възможностите на езиковия израз, употребява по обичайния за него начин всяко понятие в различни негови значения и се възползва максимално от опита, добит по пътя на „експериментиращата психология", за да изпробва функционирането на словото в контекста на многообразието на човешките нагласи. Но в същото време изложението е далеч по-решително, а оттук - по-хомогенно и оразмерено, отколкото, да кажем, това на „Или-или" и „Стадии по пътя на живота", като освен това не е така обвързано с нуждата от въвеждане на научна терминология, както са извежданията върху "Понятието ирония", „Завършващия ненаучен послепис", „Понятието страх" и пр.
Бих казала все пак, че тъкммо решеността да се заяви личната позиция вече не в „назидателна реч", а в обосноваващо я и постановяващо я като изискване изложение е обособило нова стилистична трудност, с която изследователят и преводачът трябва да се справят, а именно тази, че съчетанието на страдание и страст се изказва по необходимост двояко: по начин, близък до вътрешната реч, до непосредствения ход на мисленето - но и като диалог с Другия, в който за диалогизиращия съществува конкретна насоченост към едно непосредствено за него Ти.
Опитах се да се справя с тази трудност, като следвам при превода характерологията на говорещото Аз на философа, от една страна, и като „се вслушвам" в казаното от позицията на типологизираните от него ответни човешки настройки, от друга.
Трябва да се отчете и още една особеност на текста. Макар да е отнесен към християнството, редица лексеми, свързани пряко с екзегетиката и с историята на християнската религия, имат нетрадиционна или най-малкото нееднозначна употреба. Като пример ще посоча Hoihed, [дадено в превода с „висота", вариращо на шест места с „висине", вж. с. XVI 175, XVI 188, XVI 190, XVI 196 (по SV³, пос. в полето)]; Forargelse [в превода: „разядосване", докато на съответните места от Светото Писание, с които Киркегор свързва изложението си (срв. показалеца и бележките към текста), по-често употребяваната за превод дума е „съблазън"]; Liden, Lidelse [„страдание", където за разлика от употребата на думата при описание на мъките на Христос, особено на кръста, се визира и философският смисъл на отношението действие-страдание (срв. особено SV³. XVI 178-183)]. В тези и други случаи беше наложително филологическата скрупульозност да се съчетае с изследователска интерпретативност; но надявам се съчетанието да е сполучило дотам, че читателят да го възприеме като предложение за диалог на вижданията, а не като наложено мнение.
Радосвета Теохарова-Яро