В тази история всичко е измислено... В нея няма послания, няма поуки, нито истински имена, събития и хора и всички прилики - по фонетични или героични белези - са случайни. Единствено истинско е личното възхищение на автора от чистата, непресторена, безкористна и откровена вяра на отец Петров в Бога.
Със зло се почва - другото е мрак...
Уилям Шекспир, „Макбет"
От автора
В името на Отца и Сина, и Светия Дух. Преди и дума да напиша, искам още в самото начало да споделя с уважаемия читател, че ми е доста трудно да определя дори и за себе си коя от всички необикновени, странни и ужасяващи случки в тази история действително е протекла пред очите ми. Коя от тях е постъпила вярно или изкривена, или само привидно реална в удивените ми сетива или пък е била отразена под някакъв непонятен ъгъл в огорченото ми съзнание, тъй като за повечето от нещата, които преживяхме аз, пък и целият град, нямам никакво обяснение, макар паметта ми все още да раздипля и осветява и най-дребния детайл от тях. Твърде лесно би било да успокоя уважаемия читател и да го подведа, че всичко тук е измислено от мен, за да му внуша страх и ужас и да го предпазя от грешна стъпка или от внезапна среща с отвъдното, или да го предпазя от среща с превъплъщенията на Сатаната, както и от внезапна слепота при среща с доброто. За съжаление не бих могъл да посоча такава цел, а и не смятам, че тя съществува. Бих могъл да се постарая да обрисувам по-детайлно отрупаните в дълбините на подплашената ми памет случки - или поне онези от тях, които, трополейки, минаха с пъкленска и съвършена безпощадност пред очите ми, - както например случката в деня, когато минавах край храма „Свети Георги" и усетих как въздухът под кестените пред храма се втвърди, запращя и заизбухва сред сини искри и задушливи кълбета дим, подобни на влажни бенгалски огньове, а през вратата на черквата излетя уродлива птица и пред удивените ми очи се заиздига високо в небето, докато изчезна още по-високо в маранята на синьото небе и някъде далече над него.
Много време си спомнях този ден, защото след него аз действително усетих глуха тревожност да обхваща хората в града, те не я разбираха, но понякога разговорите по улиците и в кафенетата внезапно и необяснимо секваха, хората се взираха безпомощно един в друг, тишината ехтеше между тях, страх и безпокойство изпиваха кротката и домоседска приказка и делничното доверие в очите им. Това видях.
Бях и един от първите, които научиха за каменната плоча, намерена сред римските руини, с начертано на нея името на Дявола и имената на неговите превъплъщения едно под друго. След това и аз, и много други хора с по-изострени сетива дочувахме подземни трусове, подобни на боботещи заклинания, идващи от центъра на земята, звън на камбана чухме откъм отдавна съборена черквица сред руините на Вароша и непонятен и провлачен крясък, идващ откъм мъглите край езерото, повтарящ протяжното „А-а-а-о-о-о, а-а-а-о-о-о..." като изтрит от времето въпрос „Защо, защо-о?".
...