Алсарио

В днешно време всички пишем нещо. Понякога ми се струва, че половината свят пише, а другата половина просто не чете. Няма страшно! Ще четем произведенията помежду си, за да има конкуренция, така ще ставаме още по-взискателни и ще се стремим към оригиналност. Доколкото знам и писането, и четенето подтикват към разрастване на мозъчните клетки, както би се изразил моят герой Алсарио. Това е първият ми роман, което автоматично означава, че не съм писател. Всъщност не е роман, а повест. Тя може да ви се стори малко претрупана, може да има излишни неща. Но аз не се страхувам да кажа нещо излишно, по-скоро се притеснявам да не се доизкажа. Обичам да измислям истории и да ги разказвам. Фантазията ми работи с пълна пара. Съчинявам си небивалици, които всъщност са породени от абсурдни житейски ситуации. Трябва да ви призная, че изнамирането на простоти никак не е трудно, те просто са навсякъде. Желанието ми да пиша е по-силно от мен и то беше една отложена мечта, която потисках дълго време. Пък нали за писането и за рисуването няма възраст… За мен това е нещо ново, можем да го наречем и нова авантюра, а творчеството въобще е опит за спасение. В Библията е казано, че всяка нова професия има своите седем гладни години. И аз така мисля: без глад няма прогрес. За да успееш, трябва да ти е малко студено и да си малко гладен. Колко малко, не е уточнено. Мъдреците от Тибет казват, че мъдростта идва, когато спреш да мислиш. Ама не знам, ако не си почвал какво става? Написах тази история на един дъх преди четири години. Историята на Алсарио не е от тези, които оставят прекрасни чувства в душата на човека. Затова пък поражда всякакви размисли за превратностите на живота и недъзите на обществото, каквато всъщност беше и целта ми като автор. Опитала съм се с малко тъга и повече хумор да ви направя съпричастни към човешките слабости и добродетели. Ако заедно с вас открием простичките истини за живота, ако успея да докосна сърцата ви, значи съм си свършила работата. Сега, когато тази книжка е факт, имам чувството, че в мен напират още много истории и това е стимул да завърша следващата си книга. Пък и аз обичам да предизвиквам събитията, а не да чакам те да се случат. Всъщност всичко се променя и всичко остава същото. Мисля, че така ще е завинаги…

Маргарита Войнова